Видях го само веднъж. Изглеждаше различен. Открояваше се от тълпата с ледено сините си очи. Видях ги само за миг и вече бях пленена. Стоях вцепенена. Прикована от погледа му. Приближи се към мен и плавно измести паднал кичур коса от лицето ми. Не се представи. Нито пита за името ми. Обърна се и си тръгна. Бях забравила да дишам. Рязко си поех въздух и продължих да си проправям път сред тълпата.  От този ден нататък живота ми не беше същия. Търсих все тези сини очи, но никога не ги намирах. Бяха изминали 5 години от срещата ни. Ходех редовно на мястото където го видях за първи път с надеждата отново да се върне там. Но никога не беше. В този ден пак бях там. Сърцето ми заби лудо когато видях, че чакаше облегнат на прозореца на паркираната там кола. Усетих как се изчервих и сведох поглед засрамено. Какво ми ставаше? Трябваше да се стегна. Толкова време бях чакала тази среща. Приближих се бавно към него. Тогава ме забеляза и се усмихна. Беше различен. Пораснал. Но със същите ледено сини очи.  Не попита как се казвам нито нещо друго подаде ми листче с номера му и си тръгна. Пак ме остави без дъх, но този път нямаше да го оставя да си тръгне без дори и да ми е казал името си. Изтичах, за да го настигна.  -Няма ли да ми кажеш поне името си? -Сега не му е времето.- седях и гледах как се отдсалечава все повече от мен. Появи се в живота ми и го преобърна с главата надолу. Нищо вече нямаше да е същото. Бях влюбена в ледено сините му очи и мистериозността му. Дори не знаех името му.  Имах среща с най-добрия си приятел в едно кафене. Нямах търпение да му разкажа за срещата ни. С него сме приятели откакто се помня. Винаги беше до мен без значение каква каша бях забъркала.  Вървях и си мислех за моя сърцеразбивач колко време бях копняла да го видя отново. А сега историята се повтаряше отново. Той пак си тръгна. Кристиян вече беше в кафето и ме чакаше в кафето.  -Хей, как си? Съжалявам,че закъснях. -Нищо, сядай. -Ако знаеш какво ми се случи...-бях прекъсната от момиче което седна до Крис.  -Мила,запознай се с приятелката ми, Вера. -Ооо...приятно ми е да се запознаем.-не знаех,че си има гадже. Ще трябва да си поговорим с него после. Защо я е крил от мен? Вера не беше лошо момиче. Беше точно типа на Крис. Поредната кифла която ще го разкара след като и омръзне. После пак аз ще събирам парчетата от разбитото му сърце. -Е, какво щеше да ми разказваш? -Не е важно ще говорим после.- не исках да му разказвам пред нея. Беше нещо лично. Само той знаеше за синеокия сърцеразбивач.  Разговора не вървеше. Пречех. Затова реших, че е време да тръгвам и да оставя влюбените насаме. Тръгнах на някъде без посока. Исках да помисля. Дали да му се обадя? Сега беше времето да направя да спра да чакам принца на белия кон да дойде. Сега или никога. Взех телефона си и набрах номера от бележката. Звъня дълго. Бях на косъм да затворя когато вдигна. -Все пак се обади.-стреснах се. От къде знаеше че съм аз? -От къде ми имаш номера? И зящо не ми се обади толкова време щом си имал номера ми? Защо не ме потърси, а просто си тръгна? -Ще ти обясня всичко. Обещавам. Но нека първо се срещнем. Свободна ли си довечера? -Не знам. Свободна ли съм? -Не се сърди. -Ще те чакам в 8 пред театъра. -Добре. Там съм. -И не закъснявай. Да не избягаш пак? -Няма обещавам. -Добре. -Добре. До после.-и затвори телефона. Най-после имах среща с мъжа за когото мечтаех от толкова време. Бях истински щастлива. Тръгнах към вкъщи. Не останах очарована от гледката там. Крис и новата му приятелка се бяха преместили от кафето на нашия диван. Поздравих ги и се затворих в стаята си. Трябваше да избера какво да облека довечера. По принцип Крис ми помагаше с избора знаеше от какво се впечатляваха повечето с който излизах, но този път беше различно. Той не беше като останалите. Спрях се на една рокля подарък от майка ми. В леко винтидж стил, синя на цвят. Реших да сложа балеринки към нея, а не висики токчета. Токчетата бяха предсказуеми. Сякаш цял живот съм чакала някой да ме покани на среща, за да ги обуя. Мразя лесно предсказуемите неща. Наближаваше 8 часа, а аз все още бях наполовината път. Телефона ми извъня. Беше той. -Закъсняваш. -Съжалявам. Идвам почти там съм. -Чакам те. -Добре.-и затвори. Забързах темпо не исках да ме чака дълго. Защо ми трябваше да тръгвам пеша?  Когато пристигнах беше седнал на една от пейките и ме чакаше. -Съжалявам, че се забавих. -Няма нищо. Отдавна не съм сядал тук. Като малък обичах да идвам и да гледам хората които минават.-усмихнах се не знаех какво да кажа. -Е, къде отиваме? -Ще видиш.-хвана ме за ръката и ме поведе из тълпата. Излязохме на малка калдаръмена уличка. Една от многото на Стария град. Беше тихо и спокойно. Без шумната тълпа от главната улица. -Така и не ми каза как се казваш. -Важно ли е? -Дааа...ами, ако си някой сериен убиец излязъл тукощо от затвора? -Борис. -Мила. -Знам. -Време е да ми обясниш всичко. От къде имаш номера ми и от къде знаеш июето ми. -Потърпи още малко докато стигнем. -Добре. А къде отиваме? -Ще видиш. -Добре.-продължихме да вървим без да си кажем нито дума. Не пускаше ръката ми. Тишината между нас не беше неловка беше приятно да вървим заедно без да си кажем нито дума. Стигнахме до малко ресторантче в двора на една от къщите. Тук не идваха туристи и беше спокойно. Нямаше много хора. Седнахме на една от масите в дъното на градината и поръчахме.  -Е, ще ми разкажеш ли най-накрая? -Добре. Първия път като те видях почувствах нещо различно. Нещо което никога не бях изпитвал към друга. Изпъкваше от тълпата. Влюбих се от пръв поглед. -Тогава защо си тръгна? -Имах сериозна връзка с едно момиче тогава. Бяхме сгодени. -На колко години си? -26. Не ме прекъсвай повече. Мислех, че я обичам, но когато те видях осъзнах, че това което си мислех, че изпитвам към нея е нищо в сравнение с чувствата ми към теб. А те бях виждал само веднъж. Не знаех дали ще те видя пак и не смеех да и кажа за теб и за това, че не я обичам вече по същия начин. Продължих да идвам на същото място и да те чакам, но никога не те засичах. Един ден случайно се обърнах да погледна за последно и те видях там. Чакаше ме. Прибрах се вкъщи и и казах, че искам да се разделим. Това, че те видях там ми вдъхна смелост да последвам мечтата да бъда с теб. Един ден случайно чух приятеля ти да те нарича Мила. От там знам името ти. Карахте се нещо. Беше доста ядосан. Потърсих те във фейсбук. Видях,че учиш фиология един приятел е преподавател в университета и ми помогна да ти взема номера...-слушах с интерес. Никой досега не беше правил нещо подобно, за да ме намери. Пуснаха бавна песен и двойките около нас започнаха да танцуват. Борис ми подаде ръка и ме покани на танц. Усмихнах се и приех поканата. Танцувахме под бавните звуци на баладата, а аз се чувствах като на седмото небе. Песента свърши. Погледнах колко е часа и видях,че имам 5 пропуснати повиквания от Кристиян. -Проблем ли има? -Не. Не казах на съквартиранта си къде съм. Сигурно се е притеснил. Извини ме за минутка.- отдалечих се малко по нататък. -Къде по дяволите си, Мила??-беше бесен. -На среща съм. -С кого нали уж нямаше никой? -Става ли после да ти разказвам. Дълга история. -Добре. Обади се, ако има нещо. -Добре. До после. -До после. Затворих и се върнах обратно при Борис. -Много ли си загазила? -Не просто той е доста загрижен за мен. -Трябва да ни запознаеш някой ден. -Разбира се. -Искаш ли да тръгваме. -Да. Плати сметката и тръгнахме. Поразходихме се още малко и той ме изпрати до вкъщи. -Кога ще те видя пак? -Когато поискаш. Твой съм. Наведе се и ме целуна. -Ще ти се обадя утре. -Ще чакам.-казах и тръгнах да изкачвам стълбите.  Отключих вратата. Крис още ме чакаше. -Е, разказвай.С кого беше? Разказах му цялата история отначало докато се приготвях за лягане. Беше изумен, че все пак сме се намерили. -Ще му се обадиш ли? -Не. Ще изчакам той да ми се обади. Завих се и си легнах.  Връзката ни беше бурна. Събирахме се и се разделяхме няколко пъти. И ето ме сега щастливо омъжена с бебе на ръце. Сега ще решите, че с Борис сме се оженили, но не. Разбрахме, че от нашата връзка нищо няма да излезе. Само скандалите щяха да ни останат от нея и затова се разделихме. И макар да нямахме щастлив край заедно той винаги ще остане в сърцето ми. Както и аз в неговото. Понякога в живота историите не винаги завършват с щастлив край. Просто трябва да се научиш да продължиш след всеки провал.